От Бостън до Нюпорт – кулинарни спирки в Нова Англия, сп. Меню, бр. 62/ 2012

Пристигайки в Нова Англия през октомври осъзнавам, колко точно го е казал Албер Камю: „Есента е втора пролет, когато всеки лист е цвете“. Гъсти гори обагрени в ярки краски, листа преливащи от жълто в оранжево и експлоадиращи в наситено червено малко преди да изиграят своя грациозен последен въздушен танц по пътя към земята. През есента узряват тиквите и техния впечатляващ оранжев цвят присъства в атрактивните декорации на къщи, магазини, ресторанти и хотели. Символът на Хелоуин има важната задача на пазител от „злите сили“, затова в дните около подготовката за празника хората украсяват с всевъзможни тиквени аксесоари домовете си. Свещници, букети, бижута, емблематичния плодов зеленчук можете да видите и на мястото на главите на приказните герои от „Вълшебникът от Оз“, или на пеещия Елвис в компанията на оркестър скелети и танцуващи вещици.

Точно тази атмосфера е идеалното време за разходка из популярния регион в североизточната част на САЩ, известен не само като родното място на американската култура, но и като признат кулинарен център. Планирала съм да остана за няколко дни в Бостън, след което да се спусна по полуостров Кейп Код и да акостирам в Нюпорт.

В родината на бъргърите решавам да опитам най-напред гордия национален специалитет в ресторант от модерната верига “5napkinburger”, намиращ се в Ситито на Бостън. Утилитарният декор изразява най-точно концепцията на заведението – стил и практичност, кредо на динамичните млади работещи хора. Менюто се чете бързо и не усложнява в избора. Започва с десет вида „Starters”, сред които популярните пържени кръгчета лук, люти пилешки крилца и салата „Цезар“. За любителите на по-здравословен хранителен режим се предлагат осем комбинации суши с пресни океански риби. Основните порции са единадесет вариации на бъргъри с говеждо месо, гъби, вегетариански, със стек от риба тон, агнешки кебап, с месо от омар и още: фиш енд чипс, рибни такос, хот дог. Поръчваме два бъргъра – “Ahi Tuna” и “Lamb Kofta”, идващи с порция пържени картофи. Решаваме да пробваме с единия класическите “french fries”, а към втория “sweet potato fries”. Сладките картофи се оказват абсолютен шедьовър – нарязани на дебели спирални лентички, с хрупкава златиста коричка и успешен баланс от сладко и солено. Рибата тон представлява дебело парче, мариновано в терияки сос с уасаби, леко грилирано от двете страни и сочно розово вътре. Върху него са положени темпура лук и цялата тази прелест в постеля от бяло козуначено хлебче със сусам. Агнешкият кебап ни поднасят с класическите бъргър-зеленчуци: домат, краставица, чушка и лук, с лек ориенталски нюанс – тахини сос. И двата специалитета на “5napkinburger” олицетворяват американската представа за размери: огромни са! Със сладка мъка изпразвам чинията ми, но се заканвам, че вечеря няма да има.

По-късно се впускаме в любопитна разходка из китайския квартал, приютил няколко поколения азиатски емигранти. Китайски, виетнамски, малайски и тайландски ресторанти, тук е мястото да опитате автентична източна храна. В близост до няколко театъра, зоната се радва на интерес и посещаемост от бостънските културтрегери. Запътваме се към хотела ни замаяни от впечатления, но ето че един бар ме отбива от маршрута със своя необикновен чар – “Jacob Wirth Bar& Restaurant”, обещаващ най-доброто от Бостън. Силно впечатляваща за мен е селекцията от бири: 17 наливни местни вида, 15 вносни (най-голямата колекция в региона ) и около 30 марки в бутилки. Изумена съм, че само в един локал мога да избирам сред толкова много стилове и видове американски бири. “Lager”, “pale ale”, “I.P.A”, “Belgian style” и голямата изненада – “pumpkin beer”. Знам, че в сезона на тиквите е популярно да се предлагат специални тиквени рецепти: супи, десерти, но че може да се опита тиквена бира, не бях и мечтала! Споделям възхищението ми на бармaна, но той бърза да ме увери, че вече навсякъде в Америка ще мога да избирам между 10 и повече вида наливна бира и че повечето пивоварни предлагат “pumpkin beer” през есента. Споделя, че нацията му е известна като пиеща бира, но не и като призводител и за разлика от европейците нямат масово производство на глобално установени марки, с изключение на една – две, а пазара изоблиства предимно с локални микро пивоварни. През последните десетина години са изникнали неизброимо много специализирани и уникални бири. Предлага ни да дегустираме шест различни бири в 100-милилитрови чаши – “Magic Hat Seasonal”, “Matilda”, “Harpoon I.P.A”, “Sierra Nevada Pale Ale”, “Wachusetts Blueberry Ale”, “Sam Adams Boston Lager”. Първата е тиквена бира. Нефилтрирана, леко сладникава, приятно ароматна, с кехлибарен цвят. Гласувам с две ръце за нея. Следващата е американски вариант на белгийски стил абатска бира – карамелена, наситена, но изключително пивка. Любов от първа чаша! За неутрализиране на отделните вкусове поръчваме плато начос запечено с лилав боб, чушки халапеньос и сирене Monterey Jack. Продължавам с “I.P.A” (Indian Pale Ale) – пикантна бира с характер, популярен избор сред ценителите и наследница на английския ейл, завладял Индия през 19 век . Петата в редицата е лека и плодова и научавам, че съдържа едва около три процента алкохол. Бостънската обикновена светла бира е по-водниста и незапомняща се, но винаги казвам, че оценката ми е лична и субективна и надали местните я споделят.

На следващия ден сменям концепцията и искам да се вмъкнем сред публиката на изискан ресторант, предлагащ бизнес меню само за 25 долара, което си е евтино за бостънските стандарти. “Mooo….” е модерен стекхаус, разположен в тузарския квартал “Beacon Hill”. Млади, красиви и богати, като че ли точно това американско клише пасва най-добре за описанието на посетителите на ресторанта, помещаващ се в луксозния “XV Beacon Hotel”. Ще ни прощават господата, но с партньора ми се разминаваме с етикета на “Mooo….” и туристическият ни дрескод, гласящ: „дънки с маратонки“, трябва да бъде понесен. Настанявят ни на малка интимна маса в съседство с бизнес двойка, очевидно празнуваща на приятелски обяд рожден ден. С дискретно любопитство наблюдавам връчването на подаръка в красива опаковка със златни орнаменти. И ето – рожденикът отваря и изважда от зелена масивна кутия швейцарски часовник, от очевидно благороден метал и вдига тост в жест на благодарност със шампанско.

Поръчваме две чаши с различни вина по препоръката на сомелиера – новозеландски совиньон блан и аржентинско шардоне. И двата вида са от седмичната оферта на ресторанта. Цената на всяко за 175мл. е 12 долара, което също минава за изгодна оферта тук, но ароматите им са прекрасни, а вкуса им истинска плодова експлозия и ми е трудно да ги поставя в някакви рамки. Удоволстието продължава с избора на меню. Две предястия – “American Wagyu Dumplings”, приготвени с рядкото и скъпо японско телешко от Кобе (Kobe beef) и “Beef Sirloin Carpaccio – horseradish, amarene cherries”, последвани от “Grilled Faroe Islands Salmon” и “12-Ounce New York Sirloin”. Описването на храната в детайли би отнело цяла страница, но ако трябва да се обобщи с една дума е „перфектна“. Продукти, съчетание, готварска техника – работа на кулинарни отличници. Без колебание класирам “Mooo….” сред най-добрите ресторанти, които някога съм пробвала и то без да има претенциите за звездна кухня. Домашно приготвените десерти “Chocolate Layer Cake” и “Summer Berry Semifreddo” доказват и сладкарските умения на екипа. Оценката ми за атмосферата, сервиза, винената селекция, храната и цената за предлаганото е максимална, а според кулинария гайд “Zagat” – 92% от посетителите са съгласни с мен.

Преди да се сбогуваме с Бостън, решаваме да посетим “Quincy Market” – една от основните туристически атракции на града и препоръчителен старт на всяка кулинарна обиколка. Куинси Маркет е мястото за приятно изкарване на свободното време и опознаване на местния стил на живот. Разходката ни превежда през няколко кафетерии и ресторанти, закрит „food corner“ предлагащ специалитети от цял свят – от мексикански такос, гръцка мусака, италианска паста и сладолед, до немски наденички на грил. В шопинг зоната с кокетни бутици на световно известни марки и магазини за сувенири ще разглеждате и пазарувате заедно с бостънчани и ако ви е любопитно, можете да ги последвате към хранителните щандове, за да видите какво поръчват и да опитате от същото. Мисля, че това е един от най-забавните и автентични начини да усетите духа на града.

Тръгвам от Бостън с пожеланието да се върна отново в безспорно най-европейския американски град – елегантно съчетание от история, култура, еклектичен стил и кулинарно изящество.

Безкрайни широки плажове с фин бял пясък, син хоризонт, прозрачна вода и множество морски фарове, които заедно със залязващото слънце осветяват пътя на моряците, са едни от най-характерните символи на Кейп Код. Пътуването от Бостън до най-северната точка на полуострова – Провинстаун – известен туристически център и любимо място на художници, артисти и екстровертни хедонисти от цял свят, е пътешествие из друга Америка. Разстоянията между отделните населени места са сравнително кратки, но въпреки това можете да прекарате дни в обикаляне на красиви плажове, скрити зад масивни пясъчни дюни и в търсене на най-добрия омар. И не се учудвайте, че всеки ресторант се хвали, че морските деликатеси са не просто пресни, а току-що извадени от водата.

Жителите на Кейп Код се гордеят с океанските дарове, които се раждат в Атлантика и твърдят, че точно източното му крайбрежие е благословено с най-добрите условия за отглеждането на висококачествени омари. Характерно за поднасянето му във всеки ресторант е цял в черупката, така че се пригответе, ако пътувате натам, за кулинарна битка със щипките на водния мачо, за да достигнете до вкусното месо попило от соковете и ароматите на царството на Нептун.

Любопитно ми е да опитам преди всичко оригинален клам чаудър – гъста бяла кремообразна супа, приготвена от “clams” миди и бекон. Спираме на известния рибен пазар “Chatham Pier Fish Market”, където всяка сутрин рибарските лодки стоварват улова си и го продават на търговци и ресторантьори. Именно тук ставам свидетел на рядко природно зрелище, достъпно обикновено само от документалните филми на специализираните телевизионни канали. Чайки и тюлени следват лодките до брега, очаквайки да бъдат удостоени с парчета от почистената риба. За момент един от плавателните съдове ми заприличва на кораба на капитан Джак Спароу от „Карибски пирати“, нападнат от вражеска флота, опитваща се да отмъкне на свой ред заграбеното съкровище. Една част от дневния улов се предлага в малък рибен магазин-закусвалня, намиращ се в непосредствена близост до кея. От дървената къщичка полъхва на нещо непознато за мен, но обонянието ми регистрира аромата като принадлежащ на нещо вкусно и апетитно. На витрината са изложени гигантски пресни риби, омари, миди Сен Жак и какви ли не чудати морски обитатели. Деликатесите могат да се закупят за вкъщи или да се дегустират на място на няколкото дървени, грубо сковани пейки и маси пред заведението. Менюто предлага вездесъщия клам чаудър (clam chowder), lobster bisque, fish and chips, рулца от омар и скариди, а мидите Сен Жак са нанизани като едри бели перли на дървени шишчета, в готовност за грила. Има и избор от няколко вида суши, приготвени от улова на деня.

Поръчвам клам чаудър и се залявам с разгадаването на рецептата, обявена от собствениците за грижливо пазена семейна тайна. Със сигурност улавям вкуса на мидите, лук, пасирани картофи и други оставени на кубчета, целина, мащерка, мляко, сметана, парченца хрупкав бекон и черен пипер. Поднася се с малка опаковка крекери. Съществуват много малко рецепти, които могат да се нарекат типично американски. Клам чаудър е сред тях. В Нова Англия хората обичат да казват, че нищо не може да стопли така добре в студените зимни дни от един горещ чаудър.

На път за Нюпорт се отбиваме и поемаме по малки улички, за да разгледаме отблизо местния стил на живот. Трудно ми е да си представя толкова спокойно и отдалечено от цивилизацията и шума на големия град ежедневие. Малките дървени къщички са разположение понякога на стотици метри една от друга, с огромна зелена площ и ниска или липсваща ограда. В много от тях разпознавам къщата на Форест Гъмп – наложената ми от филмите представа за американски дом. Почти задължително е пред всяка една да се развява гордо националния флаг. Спираме, за да попитаме дама в черен готически тоалет, как да се върнем на главния път, защото навигационната ни система се е объркала. На довиждане й правя комплимент и моля за разрешение да снимам впечатляващия Хелоуин етюд, разиграващ се в двора. В средата на очертан с тиквени свещници пентаграм лежи спяща принцеса, а над нея лакомо се е надвесил граф Дракула.

Минаваме през Фо̀лмът и спираме на сладолед в “Ghelfi’s Candies and Ice Cream of Cape Cod”. Както съм прочела в кулинарните гайдове, през есента е широко популярно предлагането на “pumpkin ice cream“. Избирам да опитам от “signature pumpkin pie ice cream”, чийто деликатен вкус на тиква докосва нежно небцето, а обонянието ми се изпълва с ароматен букет от канела, джинджифил, индийско орехче и бахар. Оргинално и запомнящо се.

Вечерта пристигаме в Нюпорт – любим курортен град на американския елит от Източното крайбрежие, сравняван често със Сен Тропе. Предстоят ми още много кулинарни предизвикателства, но преди това имам нужда да поспра и почина от натрупаните впечатления. Сънят ме завзема бързо и от подсъзнанието ми изплуват приказни сюжети, в които се включвам и аз, тръгвайки да спасявам, заедно с Дороти от „Вълшебникът от Оз“, спящата красавица от вампири във вълшебния свят на тикви гиганти и малки оранжеви горски духчета, накацали по червените листа на дърветата. Лека нощ, Нова Англия!

Aside

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: