Защо Испания е по-добрата България

playaСедя си на дивана в неделния следобед и съзерцавам дъждовните облаци. Така съм свикнала с неуморното андалуско слънце, че се сещам за него в редките случаи, когато плътна сива пелена се стовари над морето и потъмни цветовете му. Сивото ми напомня за България. Не търси скрита алегория, просто такива са спомените ми от детството и всеки път, когато съм стъпвала по сивите накривени и счупени плочки на софийските улици. Забелязвам ги отново през есента и зимата, прескачайки видно опасните, за да не ме пръснат подло с кална вода изотзад.

Между България и Испания има много разлики в приликите. Оценявайки втората като човек идващ от първата, за мен Испания е една по-добра България. Нямам намерение да подпалвам гнева на патриота в теб. Ела за малко да си почоплим мислено семки на оградата на училищния двор и ще ти разкажа тихо и кротко защо в главата ми потропват таконес тоя следобед.

Хората

Всеки път когато обикалям по улиците на белите андалуски селца се вглеждам в хората и имам чувството, че в следващия момент ще ми проговорят на български. Но няма да си съчиняват разни нескопосани конспиративни теории за химическите следи на самолетите, а ще разтягат като тесто историята от последната „ла морага“ и как са прекарали феноменално вечерта с грилирани шишчета сардина и ледена сервеса. В испанската душа ще срещнеш много топлина и позитивизъм, като и тук е валидно правилото, че колкото по-обикновен е човек, толкова по-чисто и добронамерено гледа на света и околните. Колкото по на юг слизаш, толкова по-широки са усмивките. И ти става гот и спираш да се чувстваш чужденец. А в България съм се усещала като пришълец много по-често, отколкото в Испания. Усмивката ми се посреща с подозрителния поглед на чиновника, на рецепционистката и на опашката на касата. И като не мога да срещна разбиране, почвам да търся вина в себе си. Може би не се усмихвам по български? Със затворена уста?

Работата

В България се работи много, но често липсва ефективност и крайният резултат подлежи на дообработване и доремонтиране. Обратната връзка не се толерира. Правилото е, който има интерес, той гони. Така че не чакаш да получиш отговор на имейли. Запретваш ръкави и почваш да търсиш свързващото звено, за да те представи, препоръча, да ходатайства и да те уреди. Е, в Испания, особено в Андалусия, правилата са сходни, само че се случва с оная чаровна средиземноморска небрежност, че не можеш да им се разсърдиш. Накрая си ставате приятели и си пиете заедно канята в чирингитото, дори да сте се запознали в ПТП.

Испанците работят много и старомодно. Предимно утре. Даже са си официализирали дългото обедно скатаване. Нарекли са го сиеста. Прибират се късно и не им остава много време за семейни скандали и битов алкохолизъм.

malaga

Жизнерадостен примитив“

Тази порода, както подобаващо я нарича любимият ми човек, съществува навсякъде. Докато в България „жизнерадостният примитив“ се подвизава в панелка из градските гета, пие лют първак и кърши снага върху масата под глухите звуци на ретро чалга, испанският му колега живее по периферията в качествено строителство, носи дрехи първа употреба, пие хубава бира и хапва тапас след работа в квартала при Пепе. Спокоен е за здравето си, въпреки мазния хамон, защото на испанското публично здравеопазване биха завидели и англичани и американци. А за развитата инфраструктура на Иберийския полуостров „на Пешо калибрата“ може само да си мечтае.

Роми и фламенко

Българските роми отдавна са прославили България зад граница. Май няма далавераджийска схемка, в която да не са топнали нос, а в престъпните сектори са истински профита. На стара Европа й настръхва косата само като чуе за българи и не си измислям, понеже неведнъж съм наблюдавала неумело прикритото неодобрение в очите на събеседници, ставайки дума за произхода ми. Не са един или два случаите разговора да се ограничи до възкликвания от типа: „Наистина ли? Винаги съм мислел/а, че българите са с по-тъмни коси и очи.“ Следва изкривена усмивка и знак за път без изход.

За разлика от нашенските, испанските цигани са достигнали и покорили далечните земи със своята артистичност и душевност. Фламенко, потропващи токове, раздиращи се от огнени чувства гласове, изкуство на жестове и потрепващи ветрила, андалуските роми са позитивен пример за своята самобитност. Нима съществува български мургавелко като легендарния Хоакин Кортес, демонстрирал културата на произхода си в пищни представления на световната сцена? И моля без Азис!

За монархията с любов

Искахме да сме демокрация, после и царя от изгнание си довлякохме. В нелепата роля на министър-председател. Нали сме държава на абсурдите. Но човекът успя с лобиране и финес, присъщ на възпитанието на благородник, да убеди „Европа“-та, че ставаме за Съюза. После ни се стори, че много се разигра и му бутнахме въображаемата корона.

Испания е монархия и никой не отхвърля заслугите на краля. Дори критиците не отричат, че ролята на Филипе е от съществено значение за политическата стабилност в страната, а международните му визити рекламират подобаващо марката „Испания“ и прокарват път на големите родни компании.

Повечето испанци, дори да не го признават демонстративно, са горди поданици. Може би, защото това им носи специалното усещане за наследници на богато и влиятелно културно и историческо наследство. Силен обединяващ фактор, който президентската институция в България може да следва за пример.

sevilla

Aside

Заминавай спешно за Банкок

the-kingКралят е мъртъв. Да живее кралят! Почина най-дългоуправлявалият монарх в света – Негово Величество Крал Бумибол Адулядей. Тайланд е в сълзи. Иде ми да плача и аз. За страната, която обожавам, за тайландците и за краля. Защото си го чувствах близък. Не веднъж съм пристигала навръх рождения му ден в Банкок облечена в тържествена тениска с кралския герб. Дори цвета избирах специално според годишнината. След дълго обикаляне на закътани квартални пазарчета. И кралска значка си купих.

Обичах го човека – виждах образа му по плакати и картини окичени с цветя из цялата страна. Хората си го почитаха, въпреки кризите в държавата, а се оказа и европейски възпитаник от класическа гимназия.

Преди няколко месеца на някакъв тайландски министър му хрумнало да подгони уличните търговци с хранителни щандове, направо се заканил, че ще ги изгони от центъра на града, защото много от тях не работели според хигиенните норми. Още тогава ми се доплака. Защото това означава да се кастрира екзотичния чар на най-вкусноухаещия град на света. Да не мога спонтанно да си купя на улицата прясно изцеден сок от зелена мандарина или захарна тръстика. Да забравя за най-ароматните и сладки малки ананасчета, които си бучкам с дървена клечка, докато се разхождам по колоритния Sukhumvit Road един от най-дългите пътища в Тайланд, а и в целия свят. Да се откажа от хрупкави скакалци и скорпиони на шишчета.

scorpions

Тъжно ми е. И не знам какво предстои. Току-виж забранили и релаксиращите ароматни тайландски масажи, защото религиозни фанатици се докопали до властта и ислямизирали Тайланд. Както се случи на Малдивите, когато макар и за кратко спа центровете на луксозните курорти бяха затворени, защото според управляващите крайни ислямисти масажите подклаждали разврат.

street-food-massage

Затова, колега, ако си пропуснал момента да отидеш до Куба преди да отвори официално врати за американския туризъм, превръщащ я все повече в масовка и загубила бунтарския си дух, ако не си обиколил Ха Лонг Бей на стара виетнамска джонка преди на някакъв „партайгеноссе“ да му хрумне да ги боядиса всичките в бяло като круизни ол инклузиви, ако отсега си охладил и искаш да отложиш късната есен и настъпващата зима, мятай се на kayak – а и купувай спешно билет за Банкок. Мусоните са отминали, чака те страхотно време и манджата е все още там.

В Банкок има всичко, за всеки, отвсякъде. Останалото е въпрос на цена и пазарлък. В случай, че си от оная порода раничар с дълги естествени плитки, няма по-проверено място за теб от зоната около Khao San Road. Именно тук са заснети кадрите от „Плажът“, когато една вечер Лео ди Каприо идва на пазар с шефката на комуната и изневерява на половинката си. Као сан е като град в града, или държава в държавата, със свои правила и възможности. Критиците на зоната определят тукашния бизнес като „проституиращ“ с туристите, но това би важало за къде ли не. По-интересно е да се усети, подуши и чуе уникалната атмосфера на алтернативния Банкок. Барове с тайландска джаз и рок музика, евъргрийни в авторска интерпретация. Там, където местните младежи се омесват със западняците. Където се случва културната глобализация. Е, пушат се и наргилета и разни треви, като по филмите за „Ситито“. Всеки както го разбира и му се иска. На търсещия мъжки поглед се предлага „спесал масас“, а ако винаги си искал капитанска тапия, дипломка, или карта на федерален агент, набързо и за дребни пари ще ти я изработят почти на улицата. И да ти изтънее портфейла по някое време през нощта, в услуга ще намериш каравана банкомат.

Хайде на шопинг! Няма да ти разправям за италианските дизайнери и за агресивния германец с черепите и камъните. MBK Center е задължителен за всички. Да не си го посетил, е като да не си бил в Банкок. От 24- каратово злато до маркова козметика със съмнителен произход, в този мол началната цена е само ориентировъчна. Terminal 21 е за феновете на „бутика“-та. Млади, талантливи, авангардни дизайнери представят своите хрумвания, въплътили личната им представа за модерно пречупено през азиатските особености. И нe пропускай да се отбиеш до food court – а на търговския център, защото доказано е един от най-големите, разнообразни, вкусни и евтини в столицата.

Събота и неделя. Време е за Chatuchak Weekend Market. Каквото и да ти хрумне, че искаш да купиш или да опиташ, това място не само ще ти го предложи, но и ще те залее с разнообразие и конкурентни цени. От препарирани животни и живи домашни любимци, до най-изпипани имитации на всякакви дрешки и аксесоари, вуитонки, шанелки и ролекси. Пазарът е разделен тематично на десетки секции, свързани помежду си по улици като в малък град. Не се плаши дочувайки зад някой ъгъл напрегнато кудкудякане. Тайландците обичат да се събират и да залагат на бой с петли, макар че е забранено със закон. Ако лабиринтът те отведе до бърлогата на рокерите, където наред с якета за харлита и китари се озовеш пред масата на стари хулигани, обмислили визията си до най-малкия детайл, налапали пури и смучещи тайландска бира, последвай подканващия мигач и се настанявай. Ще позират за снимка с теб, с която ще обереш лайковете във фейса.

Самолетният ти билет е двупосочен? Преди да си тръгнеш от „Града на ангелите“, се качи непременно на rooftop bar да изпиеш коктейл на залез близо до ангелите. На 63-я етаж в Sky bar на Lebua hotel, или на 61-я етаж на Moon bar на Banyan tree hotel, ще попиваш с очи и душа едни от най-красивите цветове на залязващото зад десетките небостъргачи слънце. На мохито с лимонова трева.

 

Aside

5 причини Да стъпиш и 5 дa Не стъпиш в Индия

img_4564За Индия е изписано толкова много, че всеки нов опит да се обхване и интерпретира тази необятна Вселена, може да си навлече разтърсваща критика. От друга страна за най-голямата демокрация и втората най-населена държава в света винаги има какво да се напише. Защото за Тадж Махал и Ганди си чувал вече, нали?

Ако си се запътил натам за първи път и ти предстои да разбереш дали ще се влюбиш в пъстрите контрасти, или ще си тръгнеш тичешком със заканата: „Никога повече!“, плъзни поглед по редовете надолу, където ще ти споделя искрено и лично част от моя опит.
5 различни причини, заради които си заслужава да стъпиш в Индия и 5 не дотам привлекателни факта, с които е добре да си наясно.

1. Слон, джогар, или камила. Със слизането от самолета ще усетиш, че си пътувал по-скоро с машина на времето, която те е стоварила на място, където са се застъпили минало и настояще.

2

По улиците ще видиш някои от най-чудатите превозни средства на твоето съвремие – велосипедна и моторикша, шарени камиони отрупани с религиозни слогани, приличащи по-скоро на подвижни хиндуистки храмове, джогар – авторска сглобка с каквото намерили (движещи се без лиценз, но неофициално толерирани като подпомагащи дребните земеделци), нарисувани слонове и татуирани камили. И да знаеш, места има както вътре, така и отвън, а най-често и на покрива.

cimg5592

2. Кхаджурахо или 69 причини да посетиш Индия. Сексът не е единствено биологичен начин за размножаване на видовете, но и част от живота, удоволствие и експеримент. Разгледай храмовете на Кхаджурахо, за да видиш, че индийските прародители не са си губили времето в създаване на табута. Няма да попаднеш на знак 18+, но бъди готов за сцени с интензивен еротичен характер, в които жени, мъже и животни участват заедно, заемайки видимо невъзможни за изпълнение пози и всичко това в непосредствена близост до някое божество, усмихващо се блажено на вярващите.

3

3. Танци и музика в пустинята Тар. Ако си любител на необичайни преживявания, отиди да пояздиш камила в пустинята Тар. Красотата на залеза ще бъде озвучена от докосващата душата манганиарска музика на бродещите сред туристите музиканти. Ако момиченце с пъстра раджастанска носия и накити закърши снага насреща ти, последвай го в екзотичния танц. И не забравяй накрая, че и артистите семейство хранят – бакшиш за музиканта и шоколад за детето.

4-thar-desert

4. По следите на Джеймс Бонд. В „Октопуси“ агент 007 преплува езерото Пичола в Удайпур преобечен в крокодилски костюм, за да стигне до „плаващия дворец“ населен с красавици. Известен още като Венеция на Изтока, Удайпур заслужава вниманието ти не само заради сцените от шпионската филмова поредица. Помпозните дворци и градини ще развихрят фантазията ти за разгулния живот на махараджите, ще те подканят да изпиеш питие сред натруфен декор и изящна резба върху слонова кост. В края на приказката облечен в джама и с тюрбан на главата келнер ще те съпроводи до лодката, за да се понесеш на разходка из спокойните води на езерото.

5-udaipur

5. С хаусбоут из лагуните на Керала. Ако трябваше да избера мястото, където Кари Брадшоу ще каже заветното „Да“ на мистър Биг, това щеше да се случи на хаусбоут из лагуните на Керала, на фона на пурпурния залез.
Традиционно използвани за превоз на ориз и подправки, днес плаващите домове са любимо бягство от реалността за много посетители на Керала. На борда ще разчиташ с капитан и личен готвач. Останалата част от плана е в твои ръце.

img_6059

И понеже всеки медал има две страни, ето и 5 неща, които призовават: „Не ходи!“

1. „Беднякът милионер“ не лъже. Не вярвай на критиците на филма, нито на сладникавите боливудски приказки в розово.
Улицата е мястото, където се случва всичко – хората се раждат и умират, готви се, жените перат, децата прекарват детството си, всички физиологични нужди се извършват естествено и непринудено пред шокираните погледи на туристите, а оцеляването в хаотичния трафик е сравнимо с правилата на руска рулетка.

cimg5785

Индия мирише. И не на ароматни пръчици и аюрведични масла. Свещените крави ядат съвсем не свещени отпадъци, хигиена липсва и ако не подбираш местата, на които да се храниш и пиеш, рискуваш най-малкото десет дневно хранително разстройство, способно да развали всяка ваканция.

8

2. Паричка – царичка. Но ми писна от бакшиши! В Индия никога не вярвай на обявената крайна цена. Винаги има добавена стойност. Неписано правило, но ако не го спазиш, няма да получиш обещаното напълно. Всеки ще ти се оплаче от малкото пари, които шефа му плаща и ще очаква да го подпомогнеш като съвестен благодетел. Само дето много често босове са си самите те. Дори в храмовете духовните водачи ще ти поискат рупии за червените конци на ръката или накривеното бинди кацнало между веждите, за да ти отвори третото око.

10

3. Паан и ръждивите петна. Сигурно ще ти е любопитно да опиташ от странните зелени неща на уличните сергии, опаковани като лозови сърми. Всъщност листата са от бетелова палма, със странно отвратителен пълнеж за освежаване на дъха, напомнящ по-скоро на вар.

11

Странната композиция се дъвче и генерираните сокове се изплюват многократно и шумно. Няма как да не забележиш навсякъде множеството петна от сдъвкан и употребен “paan”, чийто червен цвят прилича на ръжда. Накъдето и да се обърнеш, следите от тази отврат текат навсякъде. От прозорците на автобусите, шофьорите на рикшите, уличните търговци. Зловещата картина се допълва от кърваво-оранжевите оттенъци наслоени по зъбите на пристрастените. Когато виждаш насреща си усмивката на Дракула.

12

4. Залезът е на всички! Но не и селфи с мен по бански! Залезът на Гоа е споделено преживяване, така че ако очакваш романтика и йога, най-добре е да си останеш в хотела. На плажа всяка вечер се струпват стотици местни, които шумно и дълго ще изпращат слънцето в индийския океан заедно с теб.

13

Срещите продължават и през деня. По брега ще те пресрещат и следват десетки облечени безделници мъже, безсрамно снимащи те с телефона си, ако попадаш в таргета светлокожа туристка по бански. Ругатните и протестите ти няма да срещнат разбиране. Върха на наглостта е някой по-отракан да застане пред теб в селфи готовност и като наближиш да те крадне за снимка.

5. Индийските улици са тесни и опасни. Не си го причинявай! Без превозно средстство и гид, ако обикаляш сам, ще си навлечеш опашка от просещи, пребъркани джобове, откраднати вещи, а ако си и от нежния пол, се излагаш на риск от дребно до едро сексуално посегателство.

14

Имай предвид, че някъде, някоя недоволна биволица може да ти организира неочакван Сан Фермин и да те приклещи с рога в тъмен ъгъл. Може би защото са й отнели фекалиите, за да бъдат изсушени за огрев. Личен опит от Варанаси.

 

Aside

Тамарило – когато доматите растат на дърво

indonesian-tamarillo

Всяка година през септември хапваме и се сбогуваме с последните домати за сезона. Може би някои от вас си имат сръчна баба, която успява да задели и да консервира известно количество до следващото лято. И да ви забърка вкусна домашна органична лютеница. Дори не е нужно да е сертифицирана, нали зеленчукът расте в градината й. В такъв случай бихте имали пълно основание да се въздържате от зимните оранжерийни доматоподобия с вкус на влажен картон и с безупречния вид на китайска пластмасова декорация.

Минават дни, а мисълта за сочно доматче в салатката предизвиква обилно слюноотделяне. Съществува екзотичен лек – доматеното дърво тамарило, далечен братовчед на домата, принадлежащи към едно и също растително семейство – Картофови.

Нека бъдем наясно – тамарилото не е домат, а плодово дръвче, но на практика с него може да се приготви всичко, за каквото бихте използвали доматите, дори и „Блъди Мери“.

tamarillo-1

„Solanum betaceum“ произхожда от териториите на прохладните Анди. През колониалния период холандците пренасят семена тамарило от Перу в Индонезия, където става известен и като холандски патладжан. Разпространява се широко заради здравословните му ползи. Ако го срещнете и под името „terong belanda“, ще разберете колко много за заимствали от „бахаса индонезия“ създателите на холивудския блокбастер „Аватар“.

В днешни дни Нова Зеландия е най-големият производител на тамарило. По света се култивират различни разновидности като външния му цвят варира от тъмно червено, през оранжево, до жълто. От няколко години може да намерите плодовете на доматеното дърво и в някои български супермаркети.

Холандксият патладжан е готов за консумация, когато е мек при докосване. Кожата му е горчива и не се яде. Разрязва се напречно на две половини и по подобие на авокадото се изгребва с лъжица. Вкусът му може да се различава в зависимост от породата. Често е сравняван като смесица от домат с киви, гуава или маракуя заради хрупкавите ядливи семки. В полезния си състав включва желязо, калций, магнезий, фосфор, витамините А, C и Е. Както разбирате, тамарилото ще внесе във вашето меню през хладните есенни дни не само екзотичен вкус за добро настроение, но и ще подсили имунната ви система, за да се бори със задаващите се зимни вируси. Обилната му употреба предполага да имате отлично зрение, здрав стомах и красива кожа.

razrez-na-tamarillo

Приложението на тамарило в кулинарията е изключително широко. Суров или термично обработен, със сол, или захар. В сосове, сладкиши, сладолед, плодови и зеленчукови салати. Консервира се като мармалад и пикантно чътни.

Ако любопитството ви се събуди, потърсете доматите, които растат на дърво и експериментирайте! Рецептите ще бъдат лично ваши, а това значи и специални.

 

 

Aside

Историята на моя парфюм от Грас

Ден без ново ароматно преживяване е един загубен ден
(древноегипетска поговорка)

laboratoriaКогато става дума за парфюмерийното изкуство, Франция застава на пиедестал. Но не винаги е било така. Още древните египтяни, гърци и римляни са били запалени потребители на аромати. Парфюмите са били използвани, за да се скрие неприятната телесна миризма и хората да ухаят атрактивно въпреки лошата хигиена.
Днес големите имена на индустрията са със седалище в Париж, но сърцето на френската парфюмерия продължава да бъде Грас. На около 20 км. от Лазурния бряг и на височина от 350 метра, малкият град се радва на мек средиземноморски климат, който е особено подходящ за отглеждането на жасмин – един от най-важните природни аромати.
Ако пристигнете през пролетта или лятото, ще имате възможност да се разходите из цветни градини, лилави лавандулови полета и да вдъхнете от свежите букети на розa, жасмин, теменужка, мимоза, лавандула, направили Грас известен и процъфтяващ в миналото.
Докато съвременните синтетични формули продължават да изместват огромни площи от цветя и билки при все повече производители по света, луксозни брандове поверяват създаването на уханията си на класическите лаборатории в Грас, запазили вековната традиция на работа с натурални есенции, част от които се добиват в Прованс.
Ако искате да научите повече за ароматите, най-добре е да започнете с посещение на Международния музей на Парфюмерията (Museé International de la Parfumerie), където ще се разходите хронологично из хилядолетната история на парфюма. За да проследите съвременния процес отблизо, от дестилацията на благоуханните съставки, до бутилирането, препоръчително е да се включите в безплатните информационни турове в работилниците на поне една от големите парфюмерийни къщи като „Fragonard“, „Galimard“ и „Molinard“.
Моята главна мисия в Меката на парфюмите е да създам свой уникат в авторитетната „Galimard“, отворила врати през далечната 1747 година. Признавам, че тази рядка възможност, както и любопитството ми към магическия талант на героя от „Парфюмът“ на Зюскинд, пристигнал тук, за да рафинира познанията си, се оказаха водещ мотив да посетя най-благоуханния град на Франция, недалеч от суетата на Лазурния бряг.
Представата ми за Грас определено е по-романтична. В средата на индустриалната зона, лишена от почерка на провинциалната блажена безметежност, се намира ателието „Le Studio des Fragrances“. В предверието се продават натурални парфюми, марсилски сапуни, козметика, есенции за дома и сувенирни хрумвания в типичен провансалски стил. В лабораторията са разположени десетина индивидуални работни места, шеговито наречени парфюмни музикални органи. Всяко едно е оборудвано с около 150 различни шишета в стъпаловиден ред, изобилстващи от познати и екзотични имена – лавандула, жасмин, лотос, тютюн, сандалово дърво, бергамот, личи, ванилия, магнолия, иланг иланг, кориандър, мускус, амбра. Времето за творене не е фиксирано, но обикновено отнема около два часа. Цената е 49 евро за 100 мл., като в работния процес ще ме напътства асистент, говорящ поне два езика – френски, английски, италиански, испански, немски, руски или китайски. Имам право и на един придружител.
parfumen-organ
Първо трябва да избера два сред десетина различни аромата – плодови, зелени, цветни, сладникави, билкови, дървесни, за да ориентирам помощния „нос“ за стила ми. Следва първата и най-важна стъпка – създаването на базата на моя парфюм. Това са последните и най-трайни нотки, които понякога остават с нас вечер в леглото и продължаваме да усещаме по възглавницата си. Основният съвет е да се доверя на интуицията си. Затварям очи и залагам на мускус, амбра и сандалово дърво, в пропорции 15: 15: 20 мл. Наливам от всяко шише в дълга епруветка с маркировка от 1 до 100 мл., след което трябва да прелея сместа в допълнителен цилиндър и да я върна обратно в първата. Потапям тестерна лентичка в базата и заедно с нея пристъпвам към търсенето на елементите на сърцето. На втори и трети ред ме очакват десетки познати и непознати имена, обозначени с женски или мъжки символ, в зависимост от характера на уханието. След няколко проби обонянието ми блокира и дори кутийката с кафени зърна не помага да го възвърна. Асистентката ми ме насърчава да продължа да вдъхвам от всяка следваща миризма през хартиената лентичка. Така носа ми няма да сбърка кое с кое отива. Тази част ми отнема почти половината от времето. Резултатът е по 5 мл. от: гардения, смокиня, бленд от жасмин и портокал, див жасмин, виолетка от Парма. Отново смесвам и потапям нова хартийка.
basa-na-parfuma
Излизам на препоръчителна пауза на чист въздух, за да си проветря носа за важния финал – връхните нотки, представляващи първото впечатление от парфюма, отново по 5 мл. за всяка. От най-горния ред ме подканват нови имена. Бързо отхвърлям пет и вписвам в рецептата ми портокал, последван от грейпфрут. Споделям на „гуруто“ ми, че се чудя какво още му липсва на моя микс. Отговорът е елегантен и френски – Тук никога не мислим какво трябва да се добави. Най-важното е носът ти да усеща, че всяка следваща съставка пасва и не пречи на създаденото.
Останалите компоненти ще запазя в тайна. Нали искам парфюмът ми да е неповторим!
Преливам финално ценната течност и я предавам за бутилиране. След няколко минути Мадам ми връчва тържествено диплома за проведения курс и кокетен флакон с избраното от мен име. Трябва да изчакам десет дни преди да го отворя, за да се хомогенизира структурата. Предстои ми да се запозная с нова интерпретация на моето „Аз“.
Оставам в архивите на „Galimard“ с персонален идентификационен номер, даващ ми възможност да поръчвам отново и отново произведението ми под формата на парфюм, лосион или душ гел.
diploma-na-parfumer
Прибирам се от ваканцията с поизсветлял тен, но с куфар ухаещ на будоарен шик. Започва обратното броене.

Aside

Банофи пай с амарето

Banoffee Pie

Продукти:

150 гр. дижестивни бисквити
150 гр. краве масло
3 бр. добре узрели банана
250 мл. кондензирано мляко
150 мл. сметана за разбиване
100 гр. кафява захар
20 мл. ликьор амарето
3 с.л. какао на прах

Форма за сладкиш с разкопчаващи се стени.

Приготвяне: Повече

Черен ориз със скариди

Cheren oriz

Продукти:

200гр. черен ориз
250гр. средно големи почистени скариди
1 малка тиквичка (или ½ средно голяма) нарязана на парченца
6 бр. фино нарязани сушени домати
1 глава лук (нарязан)
6 почистени и нарязани стръка див лук (или 2 пресен зелен лук)
100мл. бяло вино
ситно настъргана кора на половин лимон
зехтин
сол

Творчество:

Изплаквате ориза и го слагате да се вари в 600 мл. вода в широка тенджера, за около 30 мин. Смесвате в кухненски робот 3 скариди, малка част от лука, 2 сухи домата, щипка сол, заливате със 2 с.л. зехтин и разбивате. Добавяте получената смес към варящия се ориз, като разбърквате непрекъснато. В силно нагрят тиган запържвате останалият зрял лук в зехтин и когато се задуши, прибавяте и тиквичките. Продължавате със запържване на скаридите. Ако големината на тигана не го позволява, изваждате зеленчуците и приготвяте скаридите отделно на силен огън, за около 30 сек. от всяка страна. Когато ориза омекне достатъчно и водата изври, изливате виното и изчаквате да се изпари, без да спирате да разбърквате. Оризът трябва да остане леко влажен, но без да се отделя течност. В предварително загрят тиган смесвате ориза със запържените зеленчуци, сушените домати, скаридите, поръсвате всичко с настърганата кора от лимона и размесвате добре в продължение на няколко минути, за да се слеят вкусовете. Поръсвате с пресен зелен лук и сервирате.

Aside

Къде са върховете на Европа, сп. Меню, бр. 70/ 2013

A Guarda (1)Неуморно слънце, потропващи токове в ритъма на фламенкото, корида, сангрия и паея. Ако това е вашата представа за Испания, продължете да четете нататък, защото тази кулинарна история ще ви отведе на север, в един непознат мистичен свят на гастрономи наследници на древните келти, ще ви разходи из дивите плажове на Атлантическото крайбрежие и закътани рибарски селища, ще разберете как ябълката е върнала Рая на хората, къде са върховете на Европа и в кой испански град на глава от населението се падат повече ресторанти с Мишленови звезди, отколкото в Париж.

Asturia (6)

Моят разказ започва от Сантяго де Компостела. Не съм пилигрим и не съм извървяла пеш свещения път на Свети Яков, но съм стигнала до тук заредена с кулинарна вяра, страст и желание да опозная вкусовете и ароматите на Галисия, Астурия, Кантабрия и Страната на баските – вечно зелени, дъждовни и нетипични образи на слънчева Испания, но предлагащи същото гостоприемство, изключително хранително разнообразие от водата и земята, любопитни рецепти, редки и вкусни сирена и отлични майстори в кухнята.

В града спирам за кратка почивка на освежаваща следобедна напитка и за да опитам от известната “Tarta de Santiago” – бадемов тарт с отпечатан на повърхността с пудра захар кръст – емблема на Ордена на Сантяго де Компостела. Настанявам се на терасата на “Parador de Santiago de Compostela”, считан за най-стария хотел на света. Изминал дълъг път – от Кралска болница през 1499, до дом на поклонници пристигащи в Сантяго, луксозният комплекс е една от най-атрактивните и посещавани забележителности на града, заедно с грандиозната катедрала, приютила мощите на светеца. Докато се наслаждавам на добре балансираните аромати на легендарния сладкиш – бадем, лимон и канела, прелиствам малък пътеводител на Галисия, предлагащ маршрути от т.нар. “turismo rural” (селски туризъм). Вече имам план как да протече обиколката ми из северна Испания.

Santiago de Compostela (5)

Отвесни скали, бурни вълни разбиващи се в кейовете на малките рибарски селища наоколо и соления атлантически вятър са мои постоянни спътници, а пътят до “A Guarda” ме отвежда до самата граница с Португалия, преминавайки през добре съхранено келтско село в планината “Santa Tecla”.

Asturia (4)

Озовавам се на малка крайбрежна улица с няколко рибни ресторанта – семпли и очевидно нетуристически, подклаждащи надеждата ми, че съм попаднала на правилното място.

A Guarda

Топлата усмивка на подреждащата менютата жена ме спечелва да опитам специалитетите на “Riveiriña”. Ястията са описани на галийски език (gallego) – забавна смесица от испански и португалски. Диви океански риби, миди Сен Жак (кръстени на името на светец Яков), стриди, омари, персебес – ресторантът предлага блюда с луксозни пресни морски дарове, достойни продукти за кухнята на всеки звезден готвач.

Galicia

Чувствам се задължена да опитам любимия испански деликатес „персебес“ от семейството на ракообразните, виреещи на гроздове по бреговете на северна Испания, Португалия, Мароко и Канада, но популярни преди всичко в първите две държави. В Испания дори се внасят канадски персебес, заради огромното им търсене. Цената на килограм в магазините започва от около 50 и стига до 300 евро, в зависимост от големината и се определя и от трудното им събиране на ръка от скалите, осъществяващо се по време на отлив. В миналото много опитни рибари са загивали в студените и опасни води на Атлантика, докато са търсели редките морски трюфели. Въпреки, че знам как изглеждат, когато ми ги поднасят на масата не изпадам във възторг при вида на малките черни сбръчкани същества, приличащи ми на опърлени птичи крачета. Сварени са в морска вода, но продължават да изглеждат също толкова неподканващо. Положителното е, че винаги имам настройката да опитвам нови неща и дори да се разочаровам, не се отказвам предварително, защото не знам дали няма да пропусна нещо страхотно.

Percebes

Персебес се ядат с ръце, като преди това се прави малък разрез близо до твърдата част, приличаща на нокът, за да се премахне черната кожа и буквално да се засмуче дъвчащата му се вътрешност. Предполагам, че все още не звучи апетитно, но усещането определено се подобрява. Солени, напомнящи на риба и водорасли, но с жилава консистенция, ако трябва да опиша вкуса на морето с една дума, тя ще бъде: „персебес“. Няма да се опитвам да твърдя, че е любов от пръв поглед, но веднъж като се свикне с външния им вид, се оказват и вкусни.

Прословутият “рulpo a la gallega” (октопод по галийски) е вторият ми избор. Варен е в специален меден съд на три пъти, докато добие мека консистенция. Нарязва се на кръгчета и се поднася върху шайби сварен картоф, поръсен със сладък червен пипер, зехтин и едра морска сол. Месото му е нежно и крехко, а цялата композиция, макар и обикновена е съвършена в комбинирането на съставките.

Pulpo ala gallega

Заслуга за удоволствието ми има и предложеното за придружител бяло вино „албариньо“, сертифициран продукт на една от най-известните испански деноминации за произход на бели вина “Rías Baixas DO”. Албариньо се отличава със цветист аромат, лек цитрусов вкус и фин кисел финал, но според испанците точно в това се състои свежестта и перфектния баланс на сорта, утвърден тук като идеалния избор към морски специалитети.

Vino albarino

Галисия е земен рай за любителите на дива океанска риба. Основната ми порция съдържа дебело парче част от 15-килограмов хищник “rodaballo” – плоскодънна риба от семейство „Калканови“. Преди да отпътувам за „Зелена Испания“ гледах предаване по “BBC” с носителя на две мишленови звезди Мишел Ру, според когото няма по-вкусна риба в морето от “turbot” (английското наименование на “rodaballo”). Далече съм от опита на кулинарния майстор, но съм абсолютно съгласна с това заключение. Рибата е перфектно грилирана – с хрупкава коричка, бяло сочно месо, съвсем за кратко оставена на огъня от другата страна, за да запази най-добре вкусовите си качества.

На следващия ден продължавам към Астурия, известна още като „испанския център на сирената“.

Quesos

В областта съществуват над 40 официално регистрирани вариации на сирена, а в няколко малки селца, разположени по високите части на планиниската верига “Picos de Europa” ( „върховете на Европа“), се произвежда високо ценения “Cabrales”. Синьото сирене се приготвя от три вида мляко – непастьоризирано краве мляко, съчетано с различни количества козе и овче. “Cabrales” получава специфичната си палитра от цветове по време на няколкомесечно зреене във варовиковите пещери на района. Характеристиките му често се сравняват с тези на горгонзола и рокфор, макар да притежава много по-концентриран вкус и наситени аромати.

Предстоящата ми дегустационна спирка е град Хихон. По препоръка на блогъри-ценители съм решила да се отдам на кулинарен пир в сидрерия “La Galana”. Още с първите стъпки в помещението обонянието ми се изпълва със силна миризма на дърво и ферментирал ябълков сок. Преминавам през бар, около който са се струпали правостоящи гости, черпещи се щедро със сайдер и шунка от бута на полу-дивото прасе “ibérico”, наречена още “pata negra” заради характерния черен цвят на копитата им. Няма смисъл да преглеждам менюто с напитките. Тук е царството на сайдера. След малко пред мен започва традиционния ритуал на аериране на ябълковото вино. Сервитьорът вдига бутилката над главата си с едната ръка, а с другата държи дълбока стъклена чаша и налива тънка струя от високо и по малко, разливайки течността из различните крайща на чашата и разпръсквайки част от съдържанието на пода (ето и обяснението за алкохолната миризма разнасяща се из целия ресторант) . Улавяйки хипнотизирания ми поглед, професионалистът ми обяснява, че така сайдерът поема въздух и се „събужда“, за да изпъкнат качествата му най-добре. Налятото е около 100 мл. и трябва да се изпие на екс, преди създадената пяна да е спаднала. Демонстрацията се повтаря на няколко пъти, докато цялото съдържание на бутилката се пренесе в чашата и бъде изпито. Мъжът приключва шоуто с кратка легенда, разказваща как някога хората са загубили Рая заради ябълката, но след това сайдера им го е върнал.

Gijon

Хладното време предразполага да започна с гореща гозба, така че “fabada asturiana” се озовава на масата ми съвсем навреме. Под капака ме очаква ароматно готвено със свински джолан, едър сушен бял боб, бекон, чорисо и испанска кървавица “morsilla”, овкусени със сладък червен пипер, дафинов лист, шафран, чесън, лук и сол. Рецептата е една от най-старите в Астурия и е предпочитана от местните в студените дъждовни дни. Продуктите са качествени, както обещава и сертификата на ресторанта, но имам нужда да усетя по-вдъхновяващи вкусове, за да почувствам мястото като специално. Втората порция е “salmón a la ribereña” – филе от дива сьомга, приготвена с рибен бульон, масло, сайдер и шунка „Серано“. Не съм любител на смесването на риба с месо, но в този случай аромата на сьомгата изпъква още повече и вместо да се изгуби след първите няколко опитвания, вкуса се завръща след усещането на шунката, за да се разлее деликатно по небцето.

Пътят на кулинарните ми търсения продължава през Сантандер – главният град на автономната област Кантабрия, популярна с най-качествената осолена аншоа в Испания. Бързам да разгледам “Mercado de la Esperanza” ( закрит пазар намиращ се на “Plaza de la Esperanza”), преди да затвори врати в 14ч. за тричасова обедна почивка. Ако по нещо северна Испания си прилича с останалата част на страната, това без съмнение е сиестата. Разглеждайки десетките рибни щандове имам чувството, че морето се е пренесло тук. Щипки и перки мърдат с последни усилия, а сред видовете се оказва, че има много повече непознати за мен, отколкото съм очаквала. Ако живеех тук, прясната риба щеше да присъства със сигурност в менюто ми ежедневно.

Anchoas

Купувам си няколко опаковки от прословутата кантабрийска аншоа от различните производители и се придвижвам до хотел “Chiqui”, намиращ се в крайбрежната част на Сантандер, на плажа “El Sardinero”.

Шикозният ресторант на хотела е обявен за един от най-известните и посещавани в областта – достатъчно основание, за да събуди любопитството ми. Ще опитам “Menú degustación cocina en miniatura” (23 евро + ДДС ), представляващо мини порции на няколко блюда от вечерната карта. За избора на вино се доверявам на сомелиера – малка бутилка “Rioja Bordón, crianza 2005” (9 евро + ДДС). Вкусната част започва с малка тортия с чорисо иберико, последвана от терин от риба тон с пате от гъши дроб, домати конфи, печени бадеми и сладко-кисела салса. Храната е поднесена с много внимание към детайла, макар и старомодно, но съвсем в стила на заведението и посетителите – елегатни, скъпо облечени двойки, предимно от третата възраст. Третата изненада е зеленчуков тарт със сос от диви гъби, праз и хрупкави парченца от сирене “Idiazábal”. Предпоследната солена степен е ориз с мастило от сепия, гарниран със скариди в темпура. Малко преди десерта, сирвитьорът с бели ръкавици ми поднася мини телешки стек с грилиран сладък картоф и карамелизиран лук. Всичко описано до тук може да ви звучи прекалено много, но всъщност порциите са толкова малки, че докато вкусовете им се разгърнат, храната вече е преглътната. Дегустационното меню, което всъщност се оказва луксозна гурме интерпретация на тема “tapas”, завършва с “leche flan duo” ( два вида крем карамел) с кокос и манго. Към сладкия финал ми поднасят и “patxaran” – анасонов дижестивен ликьор с екстракт от трънки.

Green Spain

Слънцето не ме посреща на следващия ден. Плътен сив облак е полегнал в океана и със сигурност ме отказва от разходка по плажа. Не го отдавам на лош късмет, а на типичното дъждовно време в северна Испания, благодарение на което е и така зелена. Сбогувам се с Кантабрия и поемам в соления дъжд към загадъчната Страна на Баските и Доностиа (Сан Себастиан) – признат кулинарен център, предлагащ повече ресторанти на глава от населението отличени с Мишленови звезди, отколкото Париж. За кухнята на баските, звездните готварски творения и прочутата “Ruta de los pinxos” ще ви разкажа в една следваща история.

Aside

Оранжев обяд с Дани, Меню с приятели, сп. Меню, бр. 70/ 2013

Цялата статия в PDF можете да прочетете тук:

Dani_Menu Magazine

Bloger Dani_spread_Page_1

Bloger Dani_spread_Page_2

Bloger Dani_spread_Page_3

Aside

Едно фино, моля! DiVino Magazine, бр.11/ 2013

За шерито и веселите мишки на Херес

jerez-de-la-frontera-12Когато в Андалусия се заговори за ядене и пиене, първата асоциация е тапас и херес. Ако „тапас“ не ангажира с конкретно дефиниране, „херес“ може да се назове единствено ликьорното подсилено вино от района на т.нар. „златен триъгълник“ в испанската провинция Кадис, между градовете Херес де ла Фронтера, Санлукар де Барамеда и Пуерто де Санта Мария.

Историята на Херес е достойна за перото на всеки талантлив писател и драматург. Изпъстрена с победи и поражения, истории за любов и омраза, алчност, интриги и търговска находчивост, в нея се преплитат различни култури, епохи и събития, формирали богатото наследство на района. В древността на територията на съвременна Андалусия се намирал финикийски град, който маврите кръстили Шерез. По-късно испанците го нарекли първоначално Херес, а след това Херес де ла Фронтера. От там се появило и утвърдило и името на известното вино, което най-първо сред другите извършило околосветско пътешествие с откривателя Магелан. Понеже на англичаните им било трудно да произнесат испанската дума с арабски корени, те започнала да назовават приятната напитка „шери“, станала точно под това наименование популярна и по света.

През осми век на Иберийския полуостров се появили маврите. Подобно на другите мюсюлмани отношението им към виното еволюирало изключително трудно. Да се пие вино от грозде било неприемливо, но исляма не казвал нищо за производството на гроздов сок, в който се добавя алкохол. 966 е била почти на ръба да остане последната година в историята на херес, защото винопроизводството смущавало религиозния фанатизъм. Халиф Ал-Хакен II -ри, халифа на Кордоба и владетел на Ал-Андалуз (днешна Андалусия), бил на път да разпореди да се унищожат всички лози в региона, за да накара хората да спрат консумацията на вино. В преданията достигнали до нас се твърди, че това решение било възпрепятствано от най-близката му и любима жена от харема – Аврора Наварска, бивша католичка, приела исляма.

Легендарният херес е истинско преживяване за петте сетива, потапящо ни във вкусовете и ароматите на земята на фламенкото. Дегустацията на различните му разновидности, придружени с тапас в Херес, е един от най-автентичните начини да почувствате Андалусия. Големите производители като “Tio Pepe” и “Sandeman” предлагат редовни турове във винарните си (bodegas), където всеки посетител има възможност да се докосне до историята на виното от Херес, традиционните и специфични методи на производството му, да опита различни видове и да се научи да различава “fino” от “amontillado” или “oloroso”.

Независимо от това дали пътувате към Херес от Севиля или Кадис, по пътя ще видите множество изображения на голям черен бик и забавна бутилка, напомняща тореадор с китара. Това не са символите на характерното за Андалусия бикоборство, а емблемите на “Osborne” и “Tio Pepe”. За посещение в града са необходими поне два дни, за да разгледате културното наследство на основателите му, да посетите една или повече винарни и да направите дегустационна разходка из местните заведения, предлагащи шери и подходящи тапас.

Tio Pepe

Визитата в „Bodega Tio Pepe“ е пътешествие в историята на производството на херес (на испански “jerez”). Още с първите стъпки в избата, обонятието се изпълва със силна миризма на дърво и старо вино. Докато преминавате между буретата, домакинът Хуан-Мануел, горда издънка на семейството основоположник на избата, разказва с патос и дългогодишни познания за разликата между вино и шери. Най-голямата особеност на шерито е, че отлежава под слой “flor”, представляващ вид дрожди, които се грижат за ниската киселинност. Влажна пролет, дълго и сухо лято, бяла варовита почва и атлантическите бризове са идеалната предпоставка за отглеждането на белия винен сорт грозде “palomino” – основен и най-важен в купажа на шерито. За него се казва, че е създаден с една единствена цел – да се превръща в течното андалуско злато. Другите два сорта използвани за шери са “Pedro Ximenez” и “moscatel” – допринасящ за сладката завършеност на вкуса. Гроздоберът започва през първата седмица на септември. За да се запази качеството и сока на всяко зърно, брането се извършва на ръка, а след това събраната реколта се разполага на слънце, за да се поизсуши и концентрира плодовата захар. По същото време, с андалуски мелодии и потропващи токове, започва “Fiestas de Otoño” – екстравагантен триседмичен фестивал, празник на Херес и на шерито.

След като премине процеса на ферментацията, няколко месеца след полагането му в различни бъчви, херес се дегустира и категоризира. Спиртова се с бренди и остава да отлежава в дъбови бурета. Системата “solera” е поредица от барели, съдържащи вина от различни възрасти. През равни интервали от време (обикновено година), се пълнят редове от бурета като най-старото вино се намира винаги в най-долния, а най-младото в най-горния ред барели. Бутилира се всеки път от най-отлежалото шери в най-долния ред и същевременно се добавя същото количество от новата реколта в най-горния ред. От него се допълва следващият и така “solera” добива верижен характер и вино с почти несменяеми вкусови параметри. Буретата никога не се източват докрай и при някои стари производители процеса има над 100 натрупани цикъла. На теория от всяка бутилка можете да опитате вино отлежавало над 100 години. Постепенното купажиране създава непрекъснат кръг, гарантиращ сходен характер и аромат и обяснява защо шерито има рядко година на реколтата.

solera

Основните стилове шери са “fino”, “manzanilla”, “amontillado”, “oloroso” и “cream”. Без значение кое от тях пробвате, бързо ще установите, че това е една „гъвкава“ напитка, подходяща както за аперитив, така и като основно вино към храната. След информативната част идва ред на любимата за всички ценители дегустация. „Bodega Tio Pepe“ разполага със собствен бар с тапас, с типичните за Андалусия шарени дървени маси и столчета, украсени със цветя и множество орнаменти, за където трябва да заделите достатъчно време. Първо се поднася “fino”, отличаващо се с блед цвят на слама, фин аромат и леко сух бадемов послевкус. Охладено е до 5°C и се предлага с малка порция меко козе сирене “Flor de Ronda”. “Manzanilla” е много светло, ухаещо на лайка и остава леко солена нотка по небцето. Сервира се със зелени чеснови маслини и пържени солени бадеми. Температурата му е същата като на “fino”. Кехлибареният цвят на “amontillado” привлича не само с елегантното си разливане в чашата, но и с мек, изтънчен аромат на лешници. За да се усетят вкусовите му характеристики, трябва да е около 12-14°C, а идеалният му партньор е едра океанска риба тон, изобилстваща в този район на Атлантика. В „Tio Pepe“ се предлага с парче “rosada a la plancha” – популярен вид риба, приготвена на тиган. “Oloroso” (в превод от испански „ароматно“) е в светъл махагон и охладено до 14-16°C излъчва мирис на орехи. Характерен с плътен вкус и сух финал, този стил шери е влязъл в съюз с говеждото и свинското месо. Тук, както и в цяла Испания, на почит е преди всичко шунката от бут на полу-дивото прасе “ibérico”, наречена още “pata negra” заради характерния черен цвят на копитата им. Във винарната към “oloroso” се хапва “Jamón ibérico de bellota Gran Reserva”. Кулинарният пир завършва с впечатляващия херес “cream”, притежаващ дълбоки нюанси и сладък вкус, носещ усещането за стафиди и фурми. Консумира се при 13°C и се опитва с пастет от гъши дроб върху препечена филийка бял хляб.

tapas

Шери се пие в специални чаши “copitas” с формата на лале. Стесненото им гърло има за цел да концентрира отделящите се аромати в горната част, за да навлязат бързо в зоната на обонянието. Диапазонът на ароматите и вкусовете на виното от Херес е огромен: шоколад, карамел, ядки, бадеми, подправки, стафиди, ванилия, мед, цитрусови и сушени плодове, какао, опушено дърво и кожа. Сладките нотки се сменят с пикантни, плодовите със сухи… сякаш вдъхвате и вкусвате от душата и духа на Андалусия.

bodega tio pepe

Оказва се, че не само хората харесват изкусителната напитка. Когато винарните затворят врати за посетителите и работещите се оттеглят в почивка, „веселите“ мишки на Херес се впускат в търсене на останали капчици сладко шери. В „Bodega Tio Pepe“ за малките ценители се оставя напълнена чаша на земята, към която се прикрепва миниатюрна стълбичка. Снимките по стените на избата свидетелстват за тайните пирове на мишлетата.

Jerez de la Frontera

Jerez de la Frontera (7)

Херес радва туристите с разнообразие на барове и ресторанти, предлагащи местни вариации тапас и приканващи за кратка почивка на чаша шери по всяко време. Ако в повечето испански провинции ще видите предимно възрастни хора, поседнали в традиционнен бар на някой площад, да отпиват глътка херес наблюдавайки минаващите хора и изпращайки деня, в Херес де ла Фронтера шери пие всеки. С тапас или самостоятелно, в повечето локали ще срещнете хора от всички възрасти, местни и посетители, всички обединени от вкуса на сладкото течно удоволствие.

Jerez de la Frontera (1)

В сърцето на града се намира един най-добрите ресторанти – “Sabores”, предлагащ традиционна андалуска кухня в изискана атмосфера. Сред публиката преобладават двойки от т.нар. „златна възраст“, хора със завидни обществени позиции и успешна кариера. Облечени тържествено за кулинарния празник, дамите са с пищни прически и окичени с бижута, получавани за отминали рождени дни и годишнини, господата носят характерни карирани ризи, а едиственият им аксесоар обикновено е стар златен модел на известна марка швейцарски часовници. В менюто присъства специална селекция тапас, готова да посрещне и най-изтънчения вкус. Във винения лист фигурират внимателно подбрани видове херес, като най-поръчваните от испанците са “fino” и “manzanilla”. Не се учудвайте, ако чуете кратко обръщение към сервитьора: “Un fino, por favor” или “Una manzanilla…”. Кратката поръчка е достатъчна, за да стане ясно, че се желае херес. Обученият персонал консултира адекватно гостите как да съчетаят храната с виното, но винаги можете да поръчате няколко различни чаши херес с предлаганите малки блюда и да проведете лична независима дегустация. Апетитните миниатюри струват между 2 и 5 евро и влючват: печен октопод с картофи върху салата от целина, крокети с гъби и синьо сирене, козе сирене с конфитюр от кайсии, канелони с патладжан и рак в сос бешамел, а домашно приготвеното пате от солена риба треска се поднася върху хляб с мед и се препоръчва в партньорство с Amontillado Tío Diego (Valdespino). Главните блюда са в по-висока ценова категория, от 16 до 20 евро, предлагащи редки специалитети с диви окенски риби и висококачествени екологични меса.

Jerez de la Frontera (2)

За любителите на креативни тапас мястото е “Gula”. Управителят споделя, че по време на реализирането на проекта, екипът е бил вдъхновен от концепцията “La Moraga”на звездния испански шеф Дани Гарсия, предлагащ фюжън тапас вариации. Подобно на известната верига, бар-ресторанта е скроен с модерна и семпла декорация, придаваща й отличителен характер и своенравен чар, а разнообразното меню и презентация на ястията са достойни за най-класните заведения. Обичайните посетители са млади специалисти с високоплатени професии, пътуващи често и търсещи нови вкусове, различни от традиционните. Специалитетите варират от авторски салати, пурети чоризо, майсторски приготвен пастет от гъши дроб, крокети с раци, до конфи от риба треска. Малките плата се предлагат на стойност от 4 до 10 евро, а основните степени между 12 и 20. “Gula” изненадва и с отлична колекция от шери. Тук можете да развихрите фантазията си и да се впуснете в търсене на нови усещания за вкусове и аромати. Да съчетаете Palo Cortado на Antique Fernando Castilla с ананасово карпачо с желе от дюла в шафран или Pedro Ximenez на Emilio Hidalgo с печена бича опашка.

“Cerveceria 100 montaditos” е любима спирка на младежите. Ниски цени, непретенциозна храна и специални промоции на всичко за едно евро. Във вечно пълната и шумна бирария ще търсите място сред огромните компании от студенти и още по-малки, които събират равни суми помежду си в “el bote”, за да покрият заедно сметката. Друга честа практика сред тях е да се поръчват на няколко пъти еднакво струващи неща, като всеки път по един от тях плаща. И така, докато мине реда на всички. В менюто ще срещнете богат избор на бокадийос – малки хлебчета, предимно от бяло брашно, напълнени с чоризо, аншоа, различни сирена, крокети, испанска тортия с картофи. Бирата се разлива в големи халби, сангрията не се пести, а няколкото вида вина и херес са също добре подбрани.

Безспорно най-изисканото място за дегустация на шери е ресторанта на Parador Arcos de la Frontera, намиращ се на около 35 километра от Херес де ла Фронтера. Подобно на много парадори в Испания – исторически сгради преработени в луксозни хотели, някогашната Casa del Corregidor (Дом на кралския наместник ) се помещава във висока крепост, над река Guadalete, с впечатляващ изглед към плодородните равнини, запазила духа на една величествена епоха. Цената на нощувка за двама струва около 150 евро. С дървени греди, стари килими, характерна бяла и синя керамика, професионално и ненатрапчиво обслужване, ресторантът ще ви презентира традиционни местни рецепти, като най-популярната е морски костур в сос със зърна от червен пипер. Цената от 25 евро за порция може да ви се стори висока, но преживяването, съчетано с посрещането на пурпурния залез на андалуското слънце е незабравимо.

Arcos de la Frontera

Arcos de la Frontera (1)

Където и да решите да поспрете, най-добре е да усетите Херес по свой начин. Да се изгубите из малките бели улици, да се озовете пред красив фонтан на края на украсена с пъстри цветя уличка и да откриете своя бар. Да запечатате в ярки спомени вкуса на шерито и ароматите на една слънчева страна, а музиката на страстната й душа да екзалтира сетивата ви докрай.

Адреси:

Bodega Tio Pepe
c/Manuel María González, 12
11403 Jerez de la Frontera

Restaurante Sabores
C/ Chancillería, 21
11403 Jerez de la Frontera

Restaurante & Barra Gula
Av Rafa Verdú, Local 3,
11405 Jerez de la Frontera

Cerveceria 100 montaditos
Avenida Fernando Portillo, S/N,
11405 Jerez De La Frontera

Parador Arcos de La Frontera
Pza. Del Cabildo, s/n
11630 Arcos de la Frontera

Aside

Previous Older Entries